Белези в сърцето

- Обичах силно малкия си брат, -
отмести тя очи за миг от мен, –
гласът й трепна, леко приглушен –
но когато беше още млад,

срещна го онази със косата,
не успя от нея да се скрие,
сиротни му останаха децата -
рече тихо майка ми Мария.

- Аз бях във Хамзаларе, а пък той
от Пловдив се завърна във Стрелци,
къщата да пази от крадци,
но там, уви, завърши пътя свой.

Болката ми мина след години,
но белези в сърцето ми остави,
а после и мъжът ми се спомина,
сама останах аз, какво да правя.

Казвах си, че злото ме застига,
защото си изгубих аз сина
и вятърът край мен пушилка вдига,
защото знае моята вина.

Наскоро си обадих аз на батко,
той винаги напомня ми за татко -
такъв един вглъбен и мълчалив,
но с пламък във очите си игрив.

Казах му: „Намерих аз сина си“,
той въздъхна и ми честити,
продума ми: „Късмет извади ти,
сега ще бъдеш в мир със съвестта си“.

После поговорих с моя близка,
дружах със нея като гимназистка
в Брезово, в съседното градче,
казвала съм друг път, знаеш, че

на квартира аз живях у тях,
уроците си учихме и двете,
но после раздели ни неусетно
животът и покри се всичко с прах.

- Ето, че щастлива ти си вече, -
с глас треперещ леко тя ми рече -
радвай се, синът ти е до теб
и просто забрави мига нелеп.