Какво ни раздели

- Минаваха годините и аз
страдах тайно, плачех в късен час;
когато виждах покрай мен дете
непознато, мислех си за теб,

взирах се в лицето му с надежда
да открия твоите черти
и питах се къде, къде си ти
и спомените свои аз подреждах.

Връщах се във времето назад,
когато бяхме двама в този град,
а после изведнъж сама останах,
но как така се случи аз не схванах.

Спомням си голяма, бяла стая,
край мен – жени, подобни на деца,
очакващи на бремето си края,
с болка, скрита в своите сърца.

Обгрижваха ни там сестри смълчани,
но не помня вече имена...
не, струва ми се, имаше една,
която май наричаше се Ани.

Стаята бе пълна с тишина,
прозорците поглеждаха към двора,
където се издигаше стена
на ограда, построена скоро.

После изведнъж задуха вятър
есенен, над Пловдив притъмня,
а още бе средата на деня,
но все едно – вървях в нощта нататък,

към бъдещето свое аз и плаках,
не исках нищо вече от съдбата,
исках само да потъна в мрака,
да изчезна бързо в тъмнината.

Какво ни раздели със теб тогава -
времето, градът, случайността?
Не знаех, но не спирах да те чакам –
едва прошепна тя, а във нощта

дъжд започна тихо да вали.
Видях, че страда тя и я боли,
потърсих с поглед нейните очи,
но тя ми каза само: „Замълчи“.