Знам, че ще ме чакаш
- През лятото на село, като малък,
до фурната за хляб отивах аз,
откъсвах от самуна топъл залък
и хапвах си, на връщане към нас.
Вкусен беше този хляб, но вече
няма ги и фурната, и хляба,
няма го и детството далечно,
и къщата на дядо и на баба –
казах аз на майка ми Мария,
а тя отвърна тихо, с вид смутен,
с глас треперещ, с поглед вперен в мен,
сълзите си горчиви без да крие:
„Сякаш вятърът те е довел
до мен наблизо, без това да знам,
в съседното селце със черкви две,
там, до католическия храм.
Но аз тогава във Стрелци не бях,
съдбата даде ми посока друга
и да следвам пътя й избрах,
и станах в Хамзаларе аз съпруга.
Родих си две прекрасни дъщери,
които ми осмислиха живота,
но страдах скришом аз от тях, защото
следите ти нощта от мене скри“.
- Сега съм тук – отвърнах - грееш ти,
на устните ти роза пак цъфти,
зима е, покрива сняг земята,
но с гюл са насадени тук полята.
Ще идвам, за да виждам как трептят
в косите твои орехови сенки
и как, във мене вгледани, блестят
очите ти със цвят на шоколад.
Ето го къде е Пловдив, мила,
автобусът идва тук за час,
знам, че ти не би се притеснила,
ако си замина скоро аз.
- И знам, ще ме очакваш, както чакаш
щерките си, – казах тихо аз –
сгушена до ъгъла, във мрака,
до дувара стар, и в пек, и в мраз.
© 2012-2021 Всички права запазени.