Виновна е съдбата

- За първи път работих във чужбина,
когато бях на двадесет и пет –
в Норвегия, и то почти година,
а това не става без късмет.

Преди това във Пловдив свирих аз,
в хотела с бивше име Ленинград
и не бях във бранша непознат,
но чаках дълго време своя шанс.

Хареса ми страната скандинавска,
в нея бих могъл да просперирам,
но не исках аз да емигрирам
там, в онази област географска.

После пак, след някоя година
излязох аз, но този път в Корея.
Стегнах си багажа и заминах,
мелодии известни там да пея.

И пях, и свирих дълго, две лета,
и то на не едно и две места –
останах от страната впечатлен,
но видях, че тя не е за мен.

Бях после и на острова канарски,
там пеехме предимно на испански,
но скучно се живее в малък град,
където цял следобед всички спят.

След това във Гърция отидох,
не защото исках свят да видя,
а защото вече бяха в криза
страните, за които трябва виза.

И ето ме отново във България, –
обърнах се към майка Мария –
от Турция се върнах, но заварих я
затънала все тъй във немотия.

Въздъхна тя, лицето нейно трепна,
приседна тихо и почти прошепна:
„Ако бе останал във чужбина,
нямаше да знам къде си, сине“.

- Трябва на съдбата да простя,
в нея е вината, – казах - мила.
Откъснала е син от майка тя
и в мрака непрогледен го е скрила.