Едва сега я срещнах

- И как изглежда майка ти Мария? –
попита ме приятелят ми Янков,
преди със него аз да се отбия
в бистро едно, потънало във сянка,

край малка тиха уличка във Пловдив,
недалеч от старата джамия,
по едно еспресо да изпием
в утрото намръщено, дъждовно.

- Наскоро запознах се – казах – с мама,
едва сега, след толкова години,
разбрах, че тя от мен е по-голяма
само с деветнадесет години.

Тялото й – тънко като струна,
кожата й – бяла като хляб,
за нозете не намирам дума –
видях я как обува тя чорап.

Очите й са желъди узрели,
носът й – тънък, ваян със финес,
веждите – крила са полетели,
косите й – потаен дъбов лес.

Живее тя в селце едно, на юг,
хората наричат го „зелено“,
не е съвсем наблизо то оттук,
край хълмове гористи е градено.

- Но защо останали сте с нея
от такава пропаст разделени? –
продума той и поглед пак зарея
навън, очи отместил в миг от мене.

- Мъгла се спуска – рекох аз - преди
четирдесет и повече години
и тя изгубва моите следи,
недалеч от Градската градина.


© 2012-2021 Всички права запазени.