Молба

- Когато бях дете, добре си спомням,
една жена в Стрелци, коя не помня
(срещнах я на улицата аз),
към мен се приближи и с тайнствен глас

ми каза тя, че майка ми си има
син, но по-голям от мен и Мима,
и крие този странен факт от нас.
Не знам защо не й повярвах аз, -

рече с приповдигнат тон Бояна,
присядайки във края на дивана –
може би реших, че е шега,
но вярно е било, разбрах сега.

- А аз узнах това съвсем наскоро,
но от майка, не от други хора.
Била е притеснена и е крила, –
след нея се обади Михаила,

по-малката сестра – но й олекна,
никоя от нас не я упрекна.

В този миг погледнах към стената,
видях лъчи от злато как просветват -
през малкото прозорче над вратата
слънцето бе влязло неусетно.

Стоях до тях, до двете ми сестри
и си мислех за съдбата аз,
съдба, която в неочакван час
разбули мрака, тайната разкри.

И тъкмо да изляза аз навън,
в двора малък със лехи зелени,
видях я в този миг като насън
как стъпва покрай розите червени,

кестени в косите свои скрила -
изящна, крехка, пъргава и лека
крачеше по тясната пътека,
ветреца тих в дланта си уловила.

А после, щом вратата тя отвори
и в стаичката бяла тихо влезе,
първо аз смутен я заговорих,
исках с нещо да съм й полезен,

но чух гласа й: „Стига ми, че ти
си тук сега и щерките са тук,
бях се примирила аз почти,
че те ще дойдат в ден почивен друг.

Моля те, постой до сутринта,
ако нямаш работа във Пловдив,
сълзите си ще скрия във дланта
и няма да е утре ден дъждовен“.