Вече сме двама

Казах й, че много я обичам,
а мама ме попита колко много.
Отвърнах й тогава с тон тактичен,
че чувството да сметна аз не мога.

- И аз не бих могла – отвърна тя –
да измеря, синко, любовта.
Обичах те, обичам те, така е,
и пак ще те обичам, ти го знаеш.

Направих на Великден аз молебен
в църквата в селцето ни – за тебе,
за моите големи дъщери,
за милите ми внучки малки три,

а също и за зетьовете мои, –
гласът й беше ясен и спокоен.
всички да сте живи, да сте здрави,
щастливи да сте, зло да ви забрави.

- Щастлив съм, - й отвърнах - че те има
и заедно, че бяхме цяла зима.
Животът ни поднесе изненада,
която бе за нас една награда,

един подарък чуден, неочакван –
след толкова години на раздяла,
радостта във двама ни изгряла,
разпръсна със лъчите свои мрака.

- Дано си дойдеш – каза ми – по-скоро,
милувките си вятъра да върне.
Представих си я как стои на двора,
прииска ми се там да я прегърна.

Говорих с нея аз по телефона
от хотел в Анталия един,
разположен в плажната му зона,
в който често свирил бях преди.

И казах й: „Сега сме вече двама,
не искам да пътувам вече аз.
Когато се завърна пак у нас,
знай, ще бъда твоя сянка, мамо“.