Когато отмине лятото

- Била съм във Италия – с Бояна
направихме екскурзия голяма,
ходила съм в Турция за ден,
тогава Михаила беше с мен.

Доволна съм – и Гърция видях,
дотам пътувах неотдавна с тях
и чувствах се съвсем удобно аз
и сватята едната беше с нас.

Водиха ме двете дъщери
зад граница, да видя аз чужбина,
така е, но децата ми са три,
сега и с тебе бих отишла, сине.

Колко му е двама да заминем,
нека само зимата отмине –
продума тя, а после ми донесе
каничката със кафе еспресо.

- Зная аз, ти страдала си много
от каприза странен на съдбата,
онази неотстъпващата, злата,
която те наказва твърде строго,

безмилостно разделяйки те с мен,
в деня, във който бил съм аз роден -
тихо промълвих и я погледнах,
а тя въздъхна и до мен приседна.

Очите й напълниха се с влага,
по бузата една сълза пробягна,
прегърнах я и бързо я целунах,
и в орехова сянка аз потънах.

- Напролет, майко, сигурно отново
ще ме грее слънцето в Анталия,
едва ли ще остана във България,
ще се хвърля в авантюра нова –

отвърнах й – професия такава
избрал съм си – пътуващ музикант,
който може да се препитава,
само ако свири в ресторант.

- Но щом се върна в Пловдив аз наесен,
ще отидем някъде – й рекох,
поглеждайки към двора с вид унесен –
не знам къде, но знам, ще е далеко,

далеч оттука, от селцето южно,
в което ти семейство си градила
и имала си всичко нужно,
и давал ти е обич и закрила

мъжът ти, а а децата твои – сила,
но нямала си мене, мене, мила,
момчето ти до теб не е било,
не е било под твоето крило.

А иска ми се вече да остана,
да бъда с теб под покрив аз един,
но няма как сега това да стане,
паспорт със виза има твоят син.