Липса

Обадих се на майка ми, когато
в топла вечер, в тих среднощен час
се връщах вече от хотела аз,
с карта телефонна във ръката.

- Будна съм, момчето ми, - тя рече,
спокойно ще говоря с тебе аз.
Ти сега от мене си далече –
чувах приглушения й глас –

и месеци ще трябва да изминат,
преди да се завърнеш от чужбина,
но чакала съм дълго, цяла вечност,
ще чакам, няма да е безконечно.

Кажи ми как е времето в Анталия?
Почивката неделна пропиля ли я,
или на плаж отиде най-накрая?
Кога работиш искам аз да зная.

Кога ще бъдеш тук отново ти?
Дали наесен пак ще долетиш,
или престоя свой ще удължиш?
Липсва ли ти нещо, ми кажи.

- Свиря всяка вечер тук, в Анталия,-
отвърнах й – но липсва ми Мария.
- Коя е тя? Певица от България?
Нали – попита – нищо ти не криеш?

- Не е певица, слънце нея гали я
в долина зелена, край поля,
където тя събира разпилян
цвят от рози, а зората хвали я.

Крехка е и има тънка талия,
щом видях я, се запитах тя ли е.
Очите й са лешници, косата –
орех див, разлистил се в гората.

Ръцете й – криле са те на чайка,
нозете – леки като на сърна.
Не може да ми бъде тя жена,
защото, всъщност, тя е моя майка.