Завръщане през есента

И пак е есен, всичко се повтаря,
отново съм на българска земя,
листата на дърветата догарят,
а тя е в своя дом съвсем сама.

Миналата есен аз разбрах
коя е тя, изпитах радост, страх
и срещнах я, и близка, и далечна,
след цял един живот, след цяла вечност.

Бих искал да я видя още днес,
да видя искам нейното лице,
има рейс до малкото селце,
автобусът тръгва точно в шест,

но другаде ме чакат в час уречен,
на масата да седнат двама с мене -
зная, че ще бъдат притеснени,
ако не присъствам тази вечер.

Кога ще й гостувам аз не зная,
но знам, че съм й истински потребен.
Щом отида, ще й обещая
на нейните коси, че ще съм гребен.

Ще й занеса кутия сладки,
бонбони турски, но преди това
ще й подаря целувки сладки,
по-сладки от локум и от халва.

...И ето ме, пристигам във селцето,
пресичам здрача, пустия площад,
вървя към нея и тупти сърцето,
повява полъх лек, усещам хлад.

И тръгвам пак по уличка една,
която до вратата й отвежда,
и взирам се във тъмното с надежда
да зърна силует един познат.

Но виждам в тъмнината сянка само,
още миг и мракът ще я скрие...
познах я, да, това е тя, Мария,
ето ме, при теб съм вече, мамо!