Утеха

- Как съм издържала на това
през всичките години аз не знам –
кимна леко майка ми глава,
и влязох аз във спалнята й сам.

- Страдала съм цял живот прикрито –
продума тя - във тази стая тъмна.
Възглавницата скриваше сълзите,
които съм изплаквала безшумно.

Нямаше с кого да поговоря,
да изкажа болката си аз
и трябваше с тъгата да се боря,
останала без сън в среднощен час.

Родителите мои си мълчаха
и все по-рядко аз ги навестявах,
а когато ходех, осъзнавах,
че чужда ми е бащината стряха.

Мъжът ми вкъщи също нито дума
за тази моя драма не продума.
Реших да му спестя товара свой,
имаше проблеми други той.

Но радостните мигове отнеха
от бремето ми част поне една.
Имам щерки – бяха те утеха
за мен, лъчи във тази тъмнина.

- Ето ме, при теб съм вече аз,
до теб ще бъде сянката ми вече -
казах й тогава с шепнещ глас –
и нищо, мила, няма да ни пречи.