Видение

Спря дъждът – и вятърът утихна,
замлъкна във следобедния час.
Слънцето свенливо се усмихна
и спуснах се по уличката аз,

по пътя криволичещ, калдъръмeн,
под сянката на облак мрачен, тъмен,
край къщи ниски с покриви червени
една във друга плътно долепени,

пресичайки един миниатюрен
площад озеленен, изпълнен с птички,
които доверчиво все се втурват
към всеки, който хвърли им трохички .

И както си вървях във тишината,
видях че на площада във средата
тайнствено издига се една
каменна чешма средновековна,

от която някаква жена
наливашe вода в старинна стомна.
Облечена бe в тукашна носия -
елече жълто, блуза със шевици,

пола широка, в краска тъмносиня,
обута в черни кожени ботуши;
лъчи трептяха в нейните зеници,
а вятърът в косите й бе сгушен.

Погледна ме, а после ме попита
жаден ли съм, искам ли да пия,
спрях се и в гласа й се заслушах,
дочух учуден само смях на птици.

В очите й опитах да надзърна,
но тя със гръб към мене се обърна.
Успях все пак лика й да погледна ,
но нещо странно в този миг последва.

Към нея приближих, но изведнъж
изгуби се жената, изпари се,
изчезна яко дим, във облак скри се…
започна да вали отново дъжд.

Не зная, може би се заблуждавам,
но стори ми се, че на мен приличa -
същите очи,чело, брадичка…
на възраст бе, но с вид на ученичка.

Останах изумен, останах слисан
от пpиликата тайнствена, но явна -
та от Пловдив родом аз нали съм,
а тя - от този край, от Братислава.

Реалност или илюзия ли бе
това, което случи се, не знам,
но ето, че стоях смутен и сам
под тъжното, разплакано небе

и взирах се в потока минувачи,
но нямаше от нея и следа.
Изпуснах я от поглед, за беда,
и дълго гледах онзи облак мрачен.

А после продължих объркан, стреснат
към центъра голям на Staré Mesto,
да видя пак готическия храм,
издигащ се величествено там.