В Анталия

Дъждът валеше като из ведро
над улиците пусти на Анталия,
а аз се бях отбил в едно бистро,
и пиех чай, загледан в храст азалия,

разцъфнал вън, в градинката отсрещна.
Вглеждах се във розовия цвят,
дотогава аз не бях го срещал –
пристигнал бях във нов за мене свят.

Отмествах поглед бавно настрани
и гледах дълго мокрите стени
на безмълвните околни къщи -
всички с цветове едни и същи.

Видях и част от бялата джамия,
издигната наблизо, до един
парк, във който сенките се крият,
а слънцето безмълвно ги следи.

Какво ме чака тук, във този град?
Къде довя ме вятърът отново?
Ще има ли небето утре цвят,
или ще плъзнат облаци оловни?

В Турция пристигнах, за да пея
на хотелски сцени, на открито,
но в този бранш човек за да успее,
не трябва вятър в утрото да скита.

А дъждът говореше ми нещо,
но какво, така и не разбрах.
Може би ми каза, че е грешка
от бъдещето да изпитвам страх.