Представа

На остров тих, където няма зима,
свирих със колеги мои трима
в хотел до океанския му бряг
и там веднъж, във тясната гримьорна

на бара, който тъкмо бе отворен,
дойде саксофонист един словак,
с групата ни да се запознае.
Подадох му и аз ръка накрая,

a той, прекрачил дървения праг,
погледнa мe, направи жест неясен,
учудването свое без да скрива.
Попита ме за името ми пак –

повторих му, усмихнат леко: “Иво”.
Каза ми, че кожата одрал съм
на някакъв приятел негов драг
от родния му град - и той словак.

Внимание тогава не обърнах
на този факт, извърнах аз глава,
но няколко години след това,
когато на море едно лазурно

в Гърция отидох, за да пея,
в един прекрасен ден, в мечти зареян,
лентата на спомените върнах,
към миналото свое се обърнах.

Какво ли означаваxa, ce питах,
думите на този музикант,
който бе отдaвнa емигрант -
потънал в мисли, възела разплитах.

Когато се завърнах пак у нас,
срещнах се с един приятел аз –
с него в кафене безлюдно влязох,
за приликата странна му разказах.

Попита ме тогава моят френд
(Ваньо той се казва), вгледан в мен,
свързва ли ме нещо със страната,
на Европа скътана в средата.

Отвърнах му, че още от дете,
щом губеше на хокей, плачех аз
с глас пред телевизора у нас,
но не съм се питал въобще

защо посрещах загубите тежко,
а пък след победите ликувах;
защо харесвам, всъщност, всичко чешко
и словашко, без да се преструвам.

А той ми каза, спомням си, тогава:
„Моята представа е такава:
българин, поляк или словак –
важно е с характер да си благ“.