На Слънчев бряг

Несебър ни посрещна с вид намръщен
в утрото на пролетния ден.
Под стрехите на дървените къщи
се беше сгушил вятърът смутен.

След две години странство във Корея,
с пърформанси на сцена не една,
се върнахме във нашата страна -
намерихме си работа във нея.

Нямахме късмет тогава ние,
а който във чужбина е без шанс,
една горчива чаша ще изпие
и ще се завърне пак у нас.

България бе същата, каквато
оставяхме я ние всеки път,
а трябваше да бъдем цяло лято
на работа в курортен неин кът.

Групата ни имаше певица,
и не каква да е, а хубавица.
Посрещнахме я трима във Бургас –
Ади, китаристът ни и аз.

Живеехме във малкото градче,
а работата бе на Слънчев бряг,
в хотел, за който знаеше се, че
е недалеч от морския му бряг.

Пътувахме дотам със автобус,
винаги препълнен с курортисти,
нямахме си собствен микробус,
но пък сметките ни бяха чисти.

Нямахме един почивен ден
в ресторанта, който бе и бар,
но по-добре да бъдеш уморен,
отколкото да губиш хонорар.

И свирихме, и пяхме всяка вечер
на българи, на гости скандинавски,
а когато времето изтече,
заминахме за други географски

ширини, където слънце ярко
усмихва се през цялата година,
понякога е нежно, друг път – жарко,
но небето винаги е синьо.