Тъжни мисли

Cив, безцветен ден, от сутринта
едва-едва вали дъждът студен,
на облаците слънцето е в плен,
а вятърът е пленник на скръбта.

Навън във този миг поглеждам аз,
в прозореца в следобедния час,
и взирам се във мокрите стъкла,
и губя се във гъстата мъгла.

Дъждът все тъй ръми,
а мойте тъжни мисли скитат се сами,
като изгубени деца
с разплакани лица,

а аз вървя след тях
по път осеян със окапали листа,
но без да зная накъде
ще ме отведе.

Облак тъмен прежда пак преде,
зад ъгъла наднича вечерта,
полъхва мрак, потъвам в пустота
и питам се къде си ти, къде.