Пътека в парка

Когато свирих в Юга на Корея
и с бенда наш живеехме в Ансан,
ходех често в парк един смълчан,
до една притихнала алея,

с пътека тясна, с камъни покрита,
с парапет, зад сянка плътна скрита -
там правят си разходка много хора
изути, без обувки - за отмора.

Веднъж и аз по нея тръгнах бос,
но както си вървях, жена една
до храст, потънал във зеленина,
спря ме и зададе ми въпрос.

Дали изпитвам болка ме попита
на корейски в първия момент -
да й отговоря се опитах
на английски с български акцент.

Казах й, че свикнал съм да стъпвам
по камъните аз, дори когато
са остри те, вървя, не се отдръпвам -
така си масажирам стъпалата.

Бе на възраст тя, но енергична,
движеше се в темпо динамично,
облечена във анцуг, с козирка
и с ветрило пъстро във ръка.

Попита ме дали съм изрусен,
вглеждайки се някак странно в мен,
аз й отговорих, че с естествен
косата ми е цвят на светъл кестен.

- Ако заболи те силно, значи
със здравето, момче, не си наред -
каза ми и след това закрачи
бързо по пътеката напред.

Замислих се за миг, но й отвърнах,
че бих вървял и без обувки аз
по камъни такива и у нас -
в страната си, когато се завърна.

- А има ли - жената ме запита -
пътека в твоя роден град такава?
Не случайно аз съм любопитна,
у вас била съм само в Братислава.