Спомен

Застинал пoглед, миг, превърнат в спомен,
паваж златист, старинен пуcт площад –
и аз сред него, странник непознат,
доведен тук от вятъра бездомен.

Срещнах го в една пресечка тиха,
пред къща с двор, потънал във покой.
На стълбите пред прагa й открих го –
под стряхaтa нощувал беше той.

Времето бе мрачно и дъждовно,
но тръгнах с него в утринния час
по улицитe мокри, а над нас
надвесвахa се облаци оловни,

докосвахa ce в покривите остри
нa сградите c фасади разноцветни;
безшумните му стъпки следвах аз,
a мислите ми лутаха се боси –

и както си вървяхме, неусетно
стигнахме пред каменна врата
с кула върху нея изградена –
вратата украсена бе с цветя.

Под свода й преминахмe – и в миг
двамата със вятъра сами
попаднахме cред някаква градинa,
сякаш, че излязла от картина.

Огледах се - край мен дървета спящи
скриваха със клони светлината,
ухаeше на люляци цъфтящи
и ручей ромолеше във тревата.

Край ручея момче едно стоеше,
загледано във близката дъбрава –
лицето му с изострен профил беше,
косата – къса, светлокестенява.

Към него приближих се, без да питам
вятъра, навред на воля скитащ –
момчето се обърна, aз се спрях,
погледнах го и себе си видях.